Пореден кръг от Бундеслигата. 40 минути преди мача, футболистите на двата отбора са излезли пред препълнения стадион и загряват. Междувременно, екип на “Скай спортс” е точно до страничната линия. Млада русокоса репортерка взима интервюта на хора от двата щаба, които говорят за предстоящия двубой. Операторът е застанал на пистата и снима така, че на заден фон да се вижда как разгряват играчите на двата отбора. Спортната журналистка е с гръб към терена и гледа в камерата. Докато пече на бавен огън помощник-треньора на домакините, една изритана в погрешна посока топка я улучва точно в главата със страшна сила. При което стадионът избухва в смях, а жената започва да се движи некоординирано, опитвайки се да се опомни. Високият професионализъм и живото предаване изискваха интервюто да бъде завършено, което и стана. А седмица по-късно, когато говореше за случката, журналистката си призна, че вследствие на удара й се губят някои моменти.

 Разказах ви тази история, защото това също е пример за агресия срещу журналист. Било то вследствие на инцидент или не. Жената бива наранена не само физически, но и психически. Да те удари футболна топка, тежаща 360 грама и летяща с около 60-70 км/ч, определено боли. А да ти се подиграват 50 000 души си е доста унизително. Така че този случай влиза в графата „агресия срещу журналист“, защото отговаря на всички критерии. И какво от това? Рисковете на професията. Всъщност, топката не удари репортерката, защото е репортерка. А защото беше на място, на което е твърде вероятно футболна топка да те удари. Толкова е просто!

 Понякога агресията срещу журналистите е не защото са такива, а защото са не места, които предполагат агресия. Например, криминалните журналисти. Веднага щом ги спомена и се сещате за някой, който е бил убит от мафията или от член на някаква престъпна организация, понеже е правил разследване и е разкрил някаква незаконна схема. Това е така, защото в криминалния свят хората просто така си решават проблемите. И ако някой им се пречка и възпрепятства „бизнеса“ им, без значение дали е журналист, пощаджия или учител в детската градина, ще бъде заплашван, бит, изнудван и вероятно убит, а ако има късмет ще се размине само с отрязан крайник. Да, от наша гледна точка това е безумие, но пречупено през призмата на един престъпник, действията са си съвсем резонни и напълно нормални.

  Политическия журналист може да бъде притискан от дадена партия или дори принуждаван против волята си да действа по един или друг начин. Но това не е толкова, защото е журналист, а защото е в среда, в която хората действат по този начин. Политиците използват същите прийоми срещу други политици и дори срещу съпартийци. Ако си военен кореспондент, шансът да бъдеш убит се увеличава стократно. И някой заблуден куршум няма да те уцели, защото си кореспондент,  а по-скоро, защото си на място, където куршумите и бомбите са ежедневие.

  Журналистиката е просто професия. Журналистите не се някакви богоизбраници или „четвърта власт“ или ангели хранители на обществото, не са центъра на вселената, въпреки че много хора ще се опитат да ви убедят в обратното. Журналистите си вършат работата. Нещо, което много други по целия свят правят. А някои хора, без значение каква дейност извършват, просто обичат да си придават излишна важност, която ако бъде съчетана с излъчване по телевизията и радиото, отпечатвана в пресата и въртяна из интернет се превръща в болестно състояние.

 Бих завършил с един от любимите ми цитати на великия шампион по бокс Мохамед Али, който гледа на професията си по следния начин- „Това е просто работа. Тревата расте , птичките летят, вълните се разбиват в пясъка , а аз пребивам хора.“ Толкова е просто!

Борислав ОРЛИНОВ

Това е просто работа. Тревата расте , птичките летят, вълните се разбиват в пясъка , а аз пребивам хора.“ Толкова е просто! Нали?