" А вятърът духаше силно и сякаш ни буташе в гърдите да се повърнем назад. Ала ние вървяхме напред и като изкачихме по-високата от двете глави на върха, ето пред нас се ширна Родопа.

 И на юг, и на запад, и на север, докъдето поглед стига, сияние от червени пожари закриваше кръгозора, та отделяше далечината от очите ни. Далечни бяха пожарите и се виждаха само сиянието им и червеното отражение в облаците, ала бяха силни като планината и небето, та сякаш не бяха дело на човешка ръка.

 А вятърът духаше от юг и ние обърнахме срещу него лицата си. И в ясни дни на юг се виждат планината Ипсарион и връх Атон на Света гора. А понякога се вижда и блясъкът на Бяло море. И преди тях са Драмски купен и планината Кушница, Ченгенехисар и Кушлар. Сега пожарите отделяха Родопа планина от Беломорската равнина и морето.

 Тогава вятърът духна от запад и ние пак обърнахме срещу него лицата си. А на запад кръгозорът стига до билото на Пирин планина, с Елтепе, до Предяла, а вдясно до Рила планина и върховете и, начело с Мусала. А пред тях са Голяма Сютка, връх Сребрен и Баташкият Снежник, зстанали по Баташкия рид, който отделя Беглика. И пред Пирин са връх Беслет над долината на Деспотска Сура и отвъд - Виденица. Сега стената на пожарите отделяше Родопа планина от сестрите и Пирин и Рила.

 Тогава вятърът духна от север. А там погледът стигна до Балкана, от връх Вежен до Свети Никола, и най-високо се вдига Юмрукчал. Пред тях е Средна гора с Богдан и Сърнена гора, а в нозете им –равната Тракия. Сега сиянието на пожарите отделяше Родопа планина от стария Балкан и от златна Тракия.

 А вятър от изток не духна, защото там се издигаше родопският връх Посестра, та пазеше гърбовете ни от вятъра.

 ...

 А ние гледахме. Десет пъти още се обръщаше вятърът и нито веднъж не оставихме да ни удари в гърба, и все гледахме ту на юг, ту на запад, ту на север. А вятърът беше топъл и накъдето и да погледнехме, виждахме огнения пръстен, който ограждаше сърцето на Родопа.Отгоре ни имаше облаци и между облаците и сиянието на пожарите имаше ивица червено небе. И там се люлееше и разливаше червена месечина, защото беше изгряла рано и скоро щеше да е пълна. И огньовете се мъчеха да я стигнат, ала само я разтопяваха с диханието си, докато тя се вдигна нагоре и се скри в облаците. А звезди не се виждаха.

 ...

 И ние не можехме да видим БеломорскаТракия, Пирин, Рила и Балкана, ала гледахме сърцето на Родопа, оградено от пръстена на пожарите. А имаше да се гледа много, защото Родопа е велика планина, та има голямо сърце.

 Връх зад връх и било зад било се редяха на юг, на запад и на север от нас. И в синевината на вечерния здрач планината приличаше на вледенено море и белозелените  пасища приличаха на петна пяна, а тъмнозелените гори – на морски бездни. И ние виждахме само гребените на вълните, а долините и реките, които слизаха между тях, не се виждаха. И високи била скриваха нови върхове зад себе си.

 Няма човек, който да обгърне Родопа седин поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед.Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си , трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си.

 И Родопа гореше. Горяха нозете и,горяха косите и. Жена беше това, майка, затова овчарите и викаха Родопа и се сърдеха, когато някой я речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, както трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето.Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят. ...”

"-Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и ни миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да заприщи вратите между двата зъбера.
* * *
- Татко, какво е зло?
* * *
- Зло е това, което разделя хората.
И след малко:
- Добрите хора.