Вървя си към вкъщи. Навън е тъмно, въпреки че не е късно вечерта. Усеща се идващата зима. Духа пронизващ вятър, който те кара все повече да мислиш за топлата стая. Всъщност, освен нея, може да те стопли и още нещо- една мисъл… мисълта, че в същия този момент се пише история, разказана от много автори. Играчи, треньорски щаб, състезатели, фенове. Автор е всеки, който пряко или косвено е бил част от явлението наречено „Национален отбор по волейбол на България“.

 Изведнъж от блоковете се чуват радостни викове. Хората наоколо се оглеждат и вероятно се сещат, защо всички са полудели. В този момент си мисля за последния път, когато бях на мач на националния отбор. Още с влизането в залата, атмосферата те грабва. Оглеждаш се и навсякъде виждаш усмихнати хора, които са оцветени в бяло, зелено и червено. Всички с нетърпение чакат шоуто да започне. На трибуните феновете стават едно цяло. Всеки забравя личната си история и проблемите си. Просто се отдава на всеобщия празник.  Всички си стават приятели, като тези на игрището, поне за няколко часа, защото един отбор успява да обедини хора от различни социални прослойки, с различни виждания и разбирания за живота.

 Качвам се с асансьора към моята стая. Всичко кънти около мен. Бих могъл да следя резултата без изобщо да гледам мача, защото всяка отбелязана точка за България се изразява по два начина- с промяна в резултата и с победоносен вик от страна на всеки български фен, който следи срещата. Еуфорията е обзела абсолютно всички.

Сега си спомням първия път, когато видях Пламен Константинов на живо. Атлетичен, елегантен млад мъж, който има един специален пламък в очите. Носеше със себе си нещото, без което не може. Не, не спортното облекло. Нито волейболната топка. А два куфара. Пламен цял живот е някъде на път. Никога не се е задържал дълго на едно място. Играл е за 20 чуждестранни отбора в 8 различни държави. Сега този мъж е водачът на волейболистите ни. Опита се да се занимава с бизнес, както и с политика. Но нито едно от тези начинания не му се получи. Затова се върна във волейбола, там, където му е мястото.

 Влизам в стаята и проклинам всяка една секунда, която съм изпуснал от срещата. Пускам телевизора и в близък кадър е именно Пламен Константинов. В спорта има два типа играчи. Едните са спокойни, уравновесени, някак си аристократични, хладнокръвни…на моменти дори безизразни. Другите. Те горят в играта. Отдават цялото си същество, мисли и емоции на играта. Треньорът на националите ни е от втория тип. Такъв беше и като играч. Когато има да казва нещо, не го спестява. Когато е разярен, хората около него винаги разбират. Винаги готов да жертва всичко в името на победата. Същия този манталитет и начин на поведение, той предаде и на своите състезатели. Това мислене ни спечели и мачовете срещу Германия, Холандия, Чехия. Мисленето на победител. Характера на такъв, на човек, който никога не се отказва.

Отново съм пред телевизора, но той е изключен. По принцип не гледам телевизия, освен ако не става дума за нещо специално. Всичките лъвски подвизи на състезателите, за които ви говорех, са вече в миналото. В миналото е и радостта от спечелените мачове…и… горчивината от загубените. В спорта е така. Нещата отминават страшно бързо. Едва си успял да се насладиш на момента или да се опиташ да забравиш поражението и всичко това изглежда много назад на времевата ос. За нас, феновете, остава емоцията, която ни подариха тези момчета. Представянето им заслужава един дълбок поклон, най-малкото защото накараха един народ да полудее и да повярва заедно с тях. Благодаря ви!

  Ако живеехме в приказките, този абзац изобщо нямаше да съществува. Но, реалността не е толкова пъстроцветна. Характерът, мъжеството и качествата на всички в отбора безспорно печелят мачове и симпатии, но това носи успех в конкретни срещи. Когато нещата опират именно до тези качества. Титли обаче се печелят с правилно управление от страна на федерацията. Всичко, което виждаме на игрището е много малка част от процеса. Шампион не се става там, под прожекторите,  а много преди това. Българската федерация по волейбол не прави почти нищо за отбора и за българския волейбол. Всеки, който пряко или косвено е имал нещо общо с този спорт, знае за какво говоря. Ако в България се прави това, което във Франция например, вероятно Владо Николов щеше да е окичен със златен медал, а Николай Пенчев щеше да посвети победата на финала на един специален за него човек. Проблемът е, че  ние си играем на топка и стигаме само дотам, а всъщност това е само едно парченце от пъзела наречен „УСПЕХ“.

Борислав ОРЛИНОВ

Наистина, по-успешно в индивидуалните спортове. Но и в спортните игри имахме върхове. Сега англичаните се поучиха от нашия опит...