Бум! И пред очите му причернява. Съзнанието му е напълно изключено. Той съвсем забравя, че шофира и вози със себе си още трима души. Животът му минава като на филм – нещо, което се е случвало на много хора, когато смъртта диша във врата им или когато са в опасност. Цялата картина е пред очите му – първите  шутове по парцалената топка в родния квартал в Мозамбик, помощникът на треньора на Бенфика Бела Гутман, който през 1960 г. го забелязва и го отвежда в Европа, първата тренировка, първите мачове, страхът от провал, удовлетворението, успехът, славата, рекордите…

 Изведнъж всичко му се изяснява, а леденият полъх, обгърнал тялото му до преди няколко секунди, изчезва. Едва овладява колата, оглежда се, за да види дали всичко е наред. Отново анализира живота си, този път на съзнателно ниво, и отново стига до едно и също място от житейския си път – един понеделник на 1965 г., когато се прибира с колата си от обяд, заедно с жена си Флора, съотборника си и неговата жена. Всичко е спокойно и обикновено, а по радиото звучи приятна танцова музика. Която обаче е прекъсната и водещият съобщава – „Новият носител на „Златната топка“ за най-добър футболист в Европа се казва Еузебио да Силва Ферейра!“

 Когато чува името си, той просто не може да повярва. Останалите трима в колата го поздравяват и се радват за него, но насреща си виждат неадекватна реакция. Сякаш животът на Еузебио минава на лента в главата му след като чува новината по радиото и мислите му са някъде другаде – от момчето, което впечатлява непознат човек от щаба на Бенфика с уникалните си възможности и светкавичната си скорост, защото бяга 100 метра за по-малко от 11 секунди, до това сега да е всепризнат и обичан в цяла Европа.Огромният успех едновременно го плаши до смърт заради голямата тежест, която носи със себе си, но и го кара да се чувства горд.

 Още в самото начало на пребиваването си в португалската столица, Еузебио е носител на шампионските лаври и на междуконтиненталната купа, но сега вече е различно, защото е признат за най-добрия. Само година по-късно той остава трети на Световното в Англия 66‘, но бележи 9 попадения и се превръща в звездата и голмайстора на Мондиала. Головата му плодовитост е възнаградена на два пъти със „Златна обувка“ за голмайстор на Европа през 1968 г., когато бележи 42 гола и през 1973 г., когато успява да се разпише 40 пъти.

 Оказва се, че португалската колония Мозамбик е доставчик не само на природни богатства, но и на блестящи футболисти, защото футболът е широко разпространен в страната.  Най-голямото богатство, разбира се, е един гениален футболен чародеец – черната перла Еузебио да Силва Ферейра. Който просто има хищнически инстинкт пред гола. Стреля без замах и без подготовка. Изненадващо и с клинична точност. Владее всички видове удари, но „тихата смърт“ му е запазената марка – при това изпълнение той нанася безшумен удар по топката, изпращайки я по земя по посока на вратата. На пръв поглед изглежда, че кълбото няма достатъчна сила, но фалцът, който Еузебио е придал е напълно достатъчен за излъже вратаря.

 Когато „черната перла“ дриблира, прилича на дива пантера, която си прокарва път през джунглата – с грация, пъргавина и скорост. Залъгващите му движения паникьосват противниковата отбрана. Много често Еузебио води топката с десния си крак, а след бърза смяна на посоката шутира с левия и бележи. Дузпите, които изпълнява, са почти неспасяеми въпреки че насочва ударите си на едно и също място – от дясно на вратаря.

 Често е сравняван с Пеле, но тогава изникват и някои недостатъци. Еузебио винаги е бил консуматор. Човек, който завършва усилията на целия отбор. Футболист, който трябва да бъде захранван с подавания. Докато Пеле не напразно е наричан краля на футбола, защото може всичко – да завършва безпогрешно, но и да създава положения. Да решава цели мачове абсолютно сам. Въпреки това, качествата на Еузебио са му напълно достатъчни да изпълнява ролята си на нападател перфектно. А движението и завършващият му удар са достойни да бъдат примери в учебниците по футбол.

 Еузебио е изключително разумен и извън терена – винаги си е давал сметка за огромната тежест на всички отличия, които печели. Осъзнал, че най-големият му капитал в живота е футболния талант, той продължава да дава всичко от себе си още 5-6 години след като прехвърля трийсетте. И се възползва максимално от дарбата си. Накрая заминава за САЩ, където привършва футболната си кариера. Португалецът от Мозамбик винаги е бил благодарен от цялото си сърце на играта, която му дава всичко в живота, но признава, че ще е научил децата си да вярват, че образованието е много по-важно от спорта.

 В крайна сметка, най-важното, което остави след себе си, след като умря на 5 януари 2014г. не са всички 29 трофея, които спечели с Бенфика, включително две купи на европейските шампиони през 1961г. и 1962г. и 11 пъти титлата на Португалия. Не са и 473-е му гола в 440 мача за „орлите“, нито онези 41 гола в 64 мача за представителния тим на Португалия, а споменът за гордо вдигнатите му ръце всеки път, когато отбележи. Удоволствието, което изпитва, когато радва хилядите на стадиона с попаденията си. Чаровната му усмивка, добрината в очите му… И статуята му в Лисабон – как замахва преди да нанесе удар по топката и да отбележи. Нещо, което кара всеки, минал покрай нея, който е гледал черната перла на живо, да се сеща за поне един негов паметен гол. И всеки, който никога не го е гледал, да знае, че на това място се е подвизавал един от най-великите централни нападатели на всички времена.

Борислав Орлинов