Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2018 03:16 - ТРИТЕ ПЛАНИНСКИ ПРЕХОДА В ЖИВОТА МИ...
Автор: planinitenabulgaria Категория: Туризъм   
Прочетен: 1875 Коментари: 2 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 

          ТРИТЕ  ПЛАНИНСКИ  ПРЕХОДА  В  ЖИВОТА  МИ,

                     КОИТО  ЩЕ  ОТНЕСА  СЪС СЕБЕ  СИ…

               ДРУГИ  КАТО  ТЯХ  ВЕЧЕ  НЯМА  ДА  ИМА!

 

     Далеч от планините на България, които винаги са ме зареждали със сили и вдъхновение, един от преходите на живота ми се върна в съня ми. Всичко бе реално. Сънят ми пропомни и за срещите ми с овчари и подробности от разговоите ми с тях, дори и физиономиите им. Един овчар тогава ми посочи коча си, най-известният по Джендема, чиито агнета се раждали много дълги и после ставали много големи овце, похвали и еркича си, който водел стадото. Извика го по име, той дойде при мен. Голям почти колкото магаре, с козина от корема до земята, с чан като камбана. Толкова години са минали, а тези неща са останали съхранени в главата ми. Сега се събудиха, на 14000 км. от България.

 

    Беше преди много, много години. Като дете виждах от Калофер красотата на Троицата – Юмрука, Червивата пряспа и Пръскалото, мечтаех си да ги посетя някога, но и се питах: А дали и зад тях е също така красиво?

  Бързо-бързо желанието ми да посетя вр. Ботев се рализира, защото като дете бях подвижен като живак на счупен термометър. Погледът ми от този висок връх съзря Северния Джендем, Юрушката грамада,  Млечния чал и Дюсчал, чиито имена тогава не знаех. Положих нещо като клетва пред себе си: Да положа всички усилия  да упозная този див рай. Благодаря на Господа, и това се случи. Ето и първият по въздействие върху мен преход на живота ми, от х. Амбарица до х. Плевен по Северния Джендем – резерват, включващ северният участък на Балкана от резерват Стенето до превала Табите. През този превал се е преминавало някога от с. Тъжа за с. Острец. Бедните животновъди от Северна България са изпращали децата си през лятото да работят, слугеват и учат занят при доста по-напредналите  в учението и бита си хора от Розовата долина.

 

        Преходът осъществих от х. Добрила до х. Плевен, като преминах през х. Амбарица. По билото на планината в този участък вече бях преминал. Красотата след превала от Сопот за Троян, през който е преминавал Левски е част от резервата Стенето, който е доста по-скромен и се явява въведение към карсотата, която следва след него.  Тук всичко е спокойно, заоблено, меко, планината плавно слиза към селата Нешковица и Черни Осъм. Така е до рида, който се спуска от величавият вр. Амбарица, днес наречен Левски. Не одобрявам новото му име, защото името Амбарица показва принадлежността на този връх към един планински комплекс, към който влизат Купените, Харманите, Хабара и Кръстците, а също и едно безотточно езеро като това на Кобилино Бранище в Рила. Който е преминавал Кръстците когато нямаше въже по тях, вероятно ще настръхне от преживените емоции, когато си спомни прехода по тях - преодоляването на Големия Кръстец и излизането на Големия Купен от бездната. Страхотевица, която се подсилва от изрисуваните по скалите кръстове, под които са написани имената на паднали от скалите тях туристи.

    До Амбарица природата е спокойна, но се чувства някакво напрежение. Овчар ме приближава и пита, да не си решил да се „снимаш” тук, което означава да се изгубиш, да загинеш  и после да поставят тук някъде камък с името ти и порцеланова снимка.  Достигам до х. Амбарица, която тогава се стопаниисваше от истински планинари, известни на моето поколение – Дана и Гечо.

      Хижата е в долината на река, спускаща някъде от към вр. Амбарица. Покрай нея имаше огромни буки а в хоризонтален участък, а между дърветата имаще маси за туристите, скамейки, всичко правено от Гечо и украсявано от Дана. Тук е алпийска водосборна зона между ридовете, спускащисе от върховете Амбарица и Голям Кръстец, която е от най-дивните в страната. От нея започва един от притоците на р. Черни Осъм. Рекичките са няколко и се пресичат при пътуването, като пътеката се изкачва нагоре и нагоре, а да достигне до скалите по рида между вр. Амбарица и вр. Малък Купен. Ог тях се вижда езерото долу, за което се казва в преданието, че се е образувало от копитото на коня на Крали Марко, комуто е принадлежал този дивен комплекс и който от тук като скочил, се приземил в Македония.

    Пътеката се изкачвва над горския пояс, състоящ се ог огромни буки. Единичните са много широки и разклонени, буките в гората са прави, високи, с малко клони по високата им част. Изпод много буки има изворчета, такива има и под отвесните скали тук и там покрай пасищата. Пътеката пълзи и се отива още по-нагоре, за да се пресече рида, спускащ се от вр. Голям Кръстец. Започва нова долина, още по-голяма, на с отвесна скална тераса над по-голямата част от нея. Тук на виссоката заравненост е по-открито, мястото е подходящо за планински цветя, те са много видове.  Вижда се снижаването на планината при Видимския превал, от него се вижда излиза на римския път към х. Плевен. Тази част от долинаата след рида от Големия Кръстец аз наричам цветната. В хоризонталниата й част тя е оцветена в разни багри, не е зелена както другите алпийски участъци на планината тук, безкрайните пасища за овцете.

     Долината е така непроходима, че римляните, строили някога път тук са го продължили през следващия рид, слизащ от билото – той се нарича Новоселски поленици - на планината и са го спуснали на север чак по долината на р. Видимска. Римският път пресича този рид и навлиза в нова долина, подсказваща, че тук има най-много водопади, наричани пръскала. Има и рекички, спускащи се от централното било на Балкана – едно от  най-огромните расища на страната. Техните долини са с фуниевидна форма, по тях овцете са си направили хоризонтални пътечки. Може да няма вечетам овче, но тези пътечки са полвани стотици години и ще си останат и след нас. Красота!

   Преминаават се два водопада /пръскала/, чиито сняг в коритата на реките е толкова много, там се изтърдват лавините, че остава до края на м. юли. Римският път извежса на един прекрасен къс рид в страни от планината, на чието възвишение е построена хижа Плевен.

   От хижа Плевен има два прекрасни маршрута. Единият е до вр. Ботев, след това по билото на планината до Видимския превал, като се изкачи вр. Костенурката, връщането в жижата става по римсия път от предния ден. Доре е от вр. Малкия Юмрук да се надникне в Джендема. От този масив на вр. Ботев извират 12 реки, а под вр. Ботев скачат пет пръскала, като две се обединяват и скачат още веднаж. Въвеждам две понятия – Рйското пръскало и Сухото пръскало.

   Вторият маршрут достига о най-красивото пръскало на Балкана, Видимското. До водохващането му има път за джип, нагоре е кратко, но красотата на местността не разрешава бързо придвижване. Който е достигнал до чашата на Пръскалото, което е доста трудно, вероятно като мен счита неговата красота за недостижима спрямо останалите.

     В ляво от река Пръскалска има още една река, над която се изкачва по почти отвесния скат римски път. Завоите му минават един над друг. Той се влива в друг римски път, който идва от Калофер и отива на превала Русалийски гробища. Връщането от Видимското пръскало може да стане по водохващането до резервоара и после през гората, през която се върви, но трябва човек да следва вярната посока. Каналът за водаата от водохващането на р. Пръскалска до резервоаара ползваа трасе на римски път, ползвани са и част от камъните му.

 

    Аз бях един от последните туристи, които упознаха Северния Джендем в оригинал. Неговите огромни буки, тези на рида Зелениково – такова нещо няма другаде в България. При вятър те леко се полюшват и издават мек шум, защото листата им са меки. Дъбовите дървета свирят при вятър. И с още нещо съвпадна това ми пътуване по Северния Джендем. Тогава се занимавах с музиката на Брамс и до днес чуя ли неговите симфонични и кантатни произведения, пред погледа ми се люшват от напора на вятъра огромните му буки.

    Изсякоха ги, макар тук да е резерват, макар това да е вододайна зона за Троян, за Ловеч. След 1989 г. сложиха пазачи при влизане в този резерват, които пускат камионите със секачите и натоварените камиони с метровици, а туристите като мен връщат, защото имало риск да се замърси водата за пиене. Промениха и маршрута за Зелениковски манастир поради тази причина уж, а истинската е да скриват от хората сечта на тази уникална за България гора. Имах инцидент след няколко години, когато попаднах на сечище, от което просто не можех да излеза заради отсечените клони, но той завърши благополучно.

 

     Ето и вторият, вълуващ ме и до сега мой преход из планина, този път Родопа:

     Пътувах по римския път от Тополоово за Смолян, който на места е запазен и се ползва до днес. При предишно пътуване попаднах на хора, които ги изселваха от селото им Хамбардере, защото тук възникна резерват Кормисош. Няколко стари хора, помаци, на катъри, стояха на седловината Прелеза и тъжно се сбогуваха с родното си място. Къщите им бяха построени на скали, приличаха на охлюв, залепен за камък. От едната страна - каменен сипей, долу при реката пясък и огромни камъни, отстреща – зелен рай. А над селото – един от най-широките римски пътища от Тополово за Смолян.

    Почти всички изселени хора от региона избираха да отидат в Асеновград, поради което го наричаха подигравателно Асановград. Тази тъжна картина, но и красотата от билото на планината тук, което е скалисто и носи името Триониите, Зъберите, има един с име Акватепе, а повечето скалисти върхове имат име според скалата, която прибича на нещо, ме привлече да направя един специален преход тук, по долината на р. Хамбардере.

    Тръгнах от Тополовския проход /Инката/ и достигнах Прелеза. В момента там развъждаха якове и един развъждач на тия животни ми предложи да нощувам в една от изоставмените къщи, не защото е опасно да се спи навън, а защото ще притеснявам яковете. В долния етаж зареждаха хранилка за яковете, които идваха през нощта. По тъмно пристигнах. На сутринта с изгряването на слънцето бях готов да излеза, защото от напрежение ще успея ли да мина по долината, която от високото не се виждаше навсякъде, почти не спах. Боже, каква красота! Пустиня и оазис едно до друго. Така пустинята изглежда още по-страшна, а оазиса – още по-красив.

     Тази долина започва от седловината Прелеза, където са първите извори на реката, после се движи под рида с най-висок връх Чилякая, от който слизат рекичка след рекичка. Мислех си, че ще бъда в необитаемо от хора място, а то се оказа населено та населено. По наклонените места с изглед на юг – все от левия бряг на реката – махали, махали, махали. А по тях хора, много деца и всякакъв добитък. До този регион имаше тогава само кози пътеки от рида, на който е с. Три могили, но тези пътеки бяха утъпкани, подържани, където е глинесто имаше камъни. Като видяха човек в тоззи край хората излязоха от каменните си къщи да видят защо той е дошъл при тях, кадъните се скриха, да не им предложа нещо неппилично може би. До този момент не знаех, че такива места има/ше/ по България - напълно затворени региони, без инфраструктура, без ток. Не само тук в Източни Родопи е така обаче. Предлагаха ми хората кон да ме качат и откарат до с. Безводно, до Три Могили, до Ненково, където поискам. Казвам им, тук съм на туризъъм, да упозная този край на България, а те ме питат: Кой ти плаща, за да ходиш пеша толкова дълго? Имам си лаф с турците, проблеми с тях никога не съм имал. Предлагаха ми хората сирене, хляб, казвам им, нося си всичко.

    Долинаатаа на реката Хамбардере е един шедьовър. Пясъчно-каменното й корито е широко на места до 100 м, след което започва да се свита и на места е толкова тясно, че водата преминава по скала. По тези скали има меандри, в които се вие водата, някои доста големи, стават за къпане на мечки. Мечките по това време обаче бяха в резервата Кормисош. На места реката прави обратни завои между скалите, след което пак поема надолу, но с много лек таклон. Има/ше/ едно село горе зад огромна скала с пещера в нея, Саръкая. Селото бе кръстено на скалата. По-диво място на село в страната аз не познавам, макар да съм ходил доста. Зад скалата, висока стотина метра на сянка няколко къщи, гората започва от оградите на къщите, заравнено е само където са къщата и оборите. Както едно животно си прави дом в гората, напр. мечката за да зимува, по подобен начин са постъпили и тези хара, макар по долината на реката да има доста благодатни места за живеене. Да не пропусна, има извор близо до скалата.

     До вливането на Хамбардере с реката от с. Безводно има/ше/ още едно малко село с огромно гробище над него, но в райски красиво място. И то пълно с хора и доблитък. Последното село бе Кадънка, днес под язовир Боровица. Между тези села обаче какви скали стърчаха от двете страни на реката, виждаше си и спиралата за изкачване на издялан в скалите римски път от долината на р. Боровица към с. Три могили. Неговото трасе е вечно, мисля, и най последната хиперракета на Путин не би могла да го повреди. Да не пропусна, скалите над предпоследното село в лявата страна по течението на реката – висчките! -  са допавяни от траките, по отвесните стърчащи самотни скали има култови ниши.

 

    Днес всичките тези места са обезлюдени след възродителния процес. Къщите им са напуснати, прогонeните наши местни мечки от по-едрите и силни румънски мечки, които развъдиха в Кормисош са се настанили в подземията на къщите на хората, а през есентаси похапват плодове от овощните дървета, които са останали все още. Да се посещават тези места вече е опасно.

   Аз бях може би последният турист, който видя този регион в оригинал. Под въздействието на този преход кръстих лятната ни къща, която строих по това време „Хамбардере”…

 

    А сега и за третият ми скъп за мен преход, който извърших по Западния Балкан:

 

     Падна Берлинската стена, трябваше да падне навсякъде и клеона, който изгради Брежнев около соцлагера. Голямо крадене беше тогава от граничните офицери, които влачеха яма и си построиха къши близо до границата. Пътят по билото на Балкана от вр. Сребрен на северозапад се откри, но все още бе опасно, защото бе пълно със сръбски гранични войници. Тогава в Сърбия имаше размирици, които прерастваха в гражданска война, поради което сръбските войници по границата бяха като попикани оси. Всякаква среща с тях трябваше да се избягва.

  След големи тудности по нощите, пресичайки три скалисти ребра, спускащи се от първия от върховете Копрен при пълна тъмнина  се добрах до изоставен фургон. Почти нищо нямах за ядене, едни хора ми дадоха половин хляб, тогава и това го нямаше по магазините. Нямах и капка вода, бях налепен по цялото тяло с прашец и тичинки. Ще издържа до утрото, казвах си и ще слеза надолу за вода. Но мисълта ми работи: За да има тук фургон, трябва да има и вода. А фургонът - на една заравненост колкото да се събере той, гори навсякъде. И се сетих да си сложа ръцета на ушите за да се ослушам от всички страни. Чух, че тече вода! Взех си фенеерчето и към шума, но се безпокоя как през гората ще намеря после фургона. Намерих водата, тя ледена. Пих, мих се, напълних си съдовете, във фургна намерих съдче със захар. Силиите ми се повъзстановиха.

   На другата сутрин се събуждам и виждам…че съм в един планински рай. Първо слязох при чешмата, на която пишеше: Посроена от Митка и Илия Попмаркови. Писал съм за тези хора, мир на праха им! Огледах се от къде съм дошъл тук, видях прочутата скала Дупни камък, видях и в полутъмното през какви скали съм преодолял. Поех нагоре към първия от върховете Копрен, които са общо пет. Боже, каква красота!Красиво от към нас, красиво и от към сънародниците ни в Западните покрайнини. За да не предизвикам сръбските граничари се качвах за малко по билото, което от към Западните покранини е леко наклонено, а при нас е скалисто и стръмно. Пресичах рекички, минавах под или над водопади с крисатална вода, по поляни, където е минавала полосата. По ливадите срещу мен съскаха змии, виждах дупки на огромни паяци, покрай горите видях лисици, диви котки и единственият път в живота ми рис. Той е по-едър от котките и има много дебели крака.  Тук като човешки крак да не бе стъпвал, насеелени места се виждаха много надолу, чак в равнината. Не издържах на предизвикателството пред тази красота и се покачих на билото, без да преминавам граничната бразда никъде. Преед мен стърчаха Трите Чуки, които обаче се оказапа преодолими. Слязох на един превал при вр. Вражата глава да се отпусна от напрежението. От към Западниите покрайнини към превала идваха два римски пътя, от към нас – един. С камъни от пътя бяха направени един срещу друг български и сръбски пост. За турист като мен, запознат с планинсата красота на страната ни, това бе един празник, различен от този на Северния Джендем, по долината на р. Хамбардере. Такава неподправена природа до този момент не бях виждал, всичко в неяя бе така, както го е сътворил Бог.

    Размечтах се за да мога един ден да посетя частта от Западния Балкан в Западните покрайнини, защото и там е фантастично. Величавии са Миджур, отделящият се от неги рид Бабин Зуб, Острата чука, Хайдушкият камък, но да се посетят тези места от двете им страни тогава не беше възможно. Подообряването на отношенията със Сърбия и пускането ни натам свобдно отприщи пред мен възможностите да упозня итози край. След падане на забраната за посещения за десетина години изминах в този регион към 4000 км, като след упознаването на Балкана сторих същото с планините Видлич, Влашка, Греебен и красаавицата Руй.

    Тези красоти са в мен, не само сега, така отдалеченпот тях, нося ги в сърцето си, ще ги отнеса с мен…

    А на този, който не ги е посетили и няма намерение да ги упознае казвам, че макар да има замък леден, от мен  е много по-беден Това са думи на един поет от Своге с псевдоним Балкански. Без красотата на планината, бих бил доста различаващ се от сегашния ми образ.

   

 





Гласувай:
8



Следващ постинг
Предишен постинг

1. syrmaepon - Аз имам трайни спомени от похода до ...
05.07.2018 09:28
Аз имам трайни спомени от похода до хижа Мусала. Когато бях дете нямаше път и изкачването до нея беше пет часа. Навремето моите родители много са ме мъкнали ))) по планини. Накрая те и двамата изкачиха върха Мусала, при това без никаква подготовка, съвсем лаишки. Планината за мене е място, което създава най-близка атмосфера до храм и усещане за величието на Природата.
цитирай
2. planinitenabulgaria - Поздравления за последното
05.07.2018 18:21
syrmaepon написа:
Аз имам трайни спомени от похода до хижа Мусала. Когато бях дете нямаше път и изкачването до нея беше пет часа. Навремето моите родители много са ме мъкнали ))) по планини. Накрая те и двамата изкачиха върха Мусала, при това без никаква подготовка, съвсем лаишки. Планината за мене е място, което създава най-близка атмосфера до храм и усещане за величието на Природата.


изречение на коментара Ви. Ако имате кола попрочетете в блога ми за светите места на траките и посетете някое от тях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: planinitenabulgaria
Категория: Туризъм
Прочетен: 12184431
Постинги: 4544
Коментари: 10754
Гласове: 18319
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031