Денят започваше с мекиците на баба и завършваше с игра на жмичка до късно вечерта, но най-същественото беше по средата. Сутрин, след като закусвахме, идваше моментът да обсъдим тактиката на нашия отбор. Събирахме се около масата, анализирахме срещата от снощи и се подготвяхме за днешната. Всяка вечер играехме дербито на живота си, така че трябваше да сме напълно подготвени за предизвикателството, което ни очакваше.

 Първенството ни се провеждаше през лятната ваканция. Отборът ни се състоеше от петима играчи, моите най-доверени бойци. Мачовете започваха, когато захладнееше около 19:30 часа и завършваха, когато вече топката не се виждаше. Екипите ни се състояха от бели фланелки, на които аз старателно бях изрисувал емблема, номер и лого на някой отбор. В началото на ваканцията всички имахме нови маратонки, които изпокъсвахме до септември месец. А ако някой преждевременно останеше без обувки, се бяхме научили как да ги зашиваме и да изрязваме нови стелки от мукета на баба. Бяхме с по 5,6 години по-малки от противника, но за сметка на това повечето от нас бях част от някоя местна футболна школа. Така че силите се изравняваха напълно.

 Игрището ни беше с лека денивелация, а асфалтът беше напукан и оронен. Имаше и много пясък, в който някой винаги се подхлъзваше и падаше. Навсякъде около игрището имаше буйна растителност, която бавно, но системно унищожавахме, когато търсехме топката, хвръкнала там заради някой заблуден удар.  Нищо от това не ни пречеше всеки път да играем на „Олд Трафорд“, „Сантиаго Бернабеу“ или на „Олимпико“. Всеки в селото  имаше право да рита топка, но когато станеше въпрос за играене на футбол, тогава критериите ставаха други. Тогава на терена имаше място само за момчета, които поне един път са си обелили коленете, спукали са поне една топка и поне един път са излезли целите нажаркани от коприва, търсейки футболната топка в храсталака около терена.

 Отборите съставяхме в началото на лятото и съставите им не се променяха до края. Никой не преминаваше в другия тим, защото така би се превърнал в предател. Всички бяхме една компания, но на игрището нещата се променяха. Там всеки трябваше да защитава своите и да си заслужи правото поне за 24 часа да се нарича шампион. След всяка среща избирахме играч на мача и голмайстор, а в края на ваканцията всеки знаеше колко гола е вкарал за лятото. Беше много важно с всяка изминала година да си подобряваме рекордите.

 Най-голямата награда беше аплодисментите на публиката. Около игрището идваха хора от всякаква възраст- деца, които бяха по-малки от нас или не бяха заслужили честта да са част от някой отбор. Възрастни, които си бяха свършили работата през деня и не им се ходеше на кръчма толкова рано. Както и много старци, които идваха да гледат, спомняйки си как едно време са били на нашето място. На всеки от тях вътрешно му се искаше поне за малко да се подмлади, да влезе на игрището и да покаже какво може старата школа. Всичко завършваше с ръкостискане. Победените поздравяваха победителите, каквото се бе случило на терена, си оставаше там. В крайна сметка на първо място винаги си оставаше приятелството.

 Сега…игрището е пусто. Деца има, но няма кой да играе. Колко показателно, нали? Наскоро минах покрай прословутия терен и ми стана мъчно. Взехме с брат ми един храсторез и окосихме тревата, която беше поникнала между пукнатините на асфалта. Викнахме двама приятели и решихме да поиграем малко. Когато бяхме малки на игрището винаги имаше деца, които просто не позволяваха на никаква растителност да избуяса. Фактът, че сега всичко е обраснало, е доста показателен. Батковците на днешните деца вярваха, че ще заиграят в топ отборите на Европа. Най-тъжното е, че някои от тези батковци, имаха потенциала да направят това, но се сблъскаха с действителността. Разбраха, че в българския футбол качествата изобщо не са критерии, защото в българските школи се интересуват от съвсем различни неща. В българския футбол започва да избуява всякаква растителност- храсти, коприва, тръни. Като на игрището на село. Колко показателно, нали?

 Дано не прозвучи нескромно, но аз не съжалявaм толкова. Господ ме е дарил с достатъчно други качества и таланти, за да мога да си изкарвам прехраната, да бъда добър и успешен  и да се развивам в много други сфери. Но някои от приятелите ми можеха да играят само футбол… и го правеха страшно добре. Сега някои от тях са амалета в Гърция, други са чистачи в Италия, трети някъде в Германия. Никой не се реализира в нещото, в което беше най-добър- да играе футбол. Колко показателно, нали?

   Борислав ОРЛИНОВ