Някога разговаряли ли сте с човек, с който просто не може да спрете да говорите. До такава степен ви поглъща, че забравяте къде се намирате, от колко време разговаряте… забравяте дали сте гладен или жаден, забравяте дали имате някаква друга работа. Просто цялото ви същество е концентрирано върху този човек, той говори толкова увлекателно, че ви хипнотизира. Когато го слушате, сякаш четете увлекателен роман. Разговорът ми с този човек имаше няколко силни страни: разсмиваше ме често, разплака ме, с него се говори толкова лесно- като със стар приятел( въпреки че се познавахме от е едва няколко часа), научих толкова много неща от него. Говорейки с него, го опознах, опознах и себе си. Разговорът имаше и една слаба страна- никакъв шанс да можеш да кажеш- СТИГА! – просто не можеш да спреш да слушаш този човек, ако искате да си поговорите с него за 5мин.- забравете! След като той започне да говори,  просто ще искате още, и още, и още, ще искате да имате цялото време на света.

 Този човек се казва Николай Цоков- бивш състезател по самбо и джудо, настоящ треньор в СК „Бойни Спортове - Монтана“. Исках да се срещна с него, поради простата причина, че момчетата му мачкат наред на татамито и в клетката. Обичам статистиката, но просто няма как да ви изредя колко златни медала имат. Беше ми интересно, как се изграждат такива шампиони, каква е формулата му за успех. Всъщност, изобщо не очаквах, че Николай е толкова еродиран, интелигентен и мъдър човек. Той е успешен, целеустремен, амбициозен и безкомпромисен.

 Днешната машина за шампиони наречена СК „Бойни Спортове- Монтана“ съвсем не е била такава в началото. „Първоначално исках да направя курс, а не отбор. Но се амбицирах покрай дребни за мен проблеми. Такъв съм, когато се опитват да ми пречат се амбицирам още повече“- ми каза Николай Цоков. Той е роден във Видин, откакто се помни се занимава със спорт. В даден момент от живота си, Николай спира всякаква спортна дейност, въпреки че е страшно талантлив- „ Съжалявам, че не имало кой да ми говори на мен така, както аз говоря на моите момчета“ – след голямото прекъсване, в живота му се появява Бисер Николов, който е бивш световен шампион по самбо – „ Това е човекът променил живота ми! На 25 години отново се завърнах към състезанията, благодарение на него. Той е човека, който промени и възгледите ми, като цяло.“. Преди това, още във втори клас, Николай тренира вдигане на тежести (олимпийския спорт). После навлиза в бойните спортове. Понеже живее точно до стадиона във Видин, има доста голям избор какво да тренира. Първите му стъпки в бойните спортове са били в тренировките по борба, тогава треньор на борбата във Видин е „батко Митко“, както го нарича Николай-  „Все още треньорите по борба се наричат на малко име и задължително с „батко“. Страхотен треньор! Такова впечатление ми беше направил този човек, че още помня и прилагам една техника, която ми показа тогава, а бях едва трети клас. За съжаление, наскоро разбрах, че специалист като него, работи като пазач в едно предприятие.“ След тренировките си по борба, Цоков чува за японското бойно изкуство "джудо" и тогава минава под ръководството на Красимир Нинков. Последният му треньор е Пламен Петров, един от най-добрите треньори по самбо в България.  „Петров определено знае как да мотивира човек. Преди да го срещна бях прекъснал спортната си кариера, но след като го срещнах се върнах отново.“ Последното  състезание на Николай е  през 2010 година, тогава той е 36 годишен. Най-големия му успех, като състезател по джудо, е участието му с националния отбор на турнир "Освобождение" през 1999г. Николай скромничи и казва за себе си, че не е бил най-добрия състезател, нито е най-добрия треньор сега, но прави всичко от сърце.

 Аз лично не знам що за състезател е бил Николай Цоков, но със сигурност знам, що за треньор е. Момчетата му го боготворят, за тях той е като големия брат, като бащата в семейството. За себе си, той казва, че е голям инат- „ Ако тичам, и срещу мен има една стена, няма да спра. Колкото повече ме притиска живота, толкова повече ще се боря!“. Когато го питах за медалите Николай ми каза следното- „ Когато дойдоха при мен, много от момчетата бяха залитнали по „модерните неща“. Нямаха никаква цел в живота. Сега са напълно преобразени. Това е голямото ми удоволствие, че като ги погледна в очите, виждам, че са научили нещо ново. Не само като техника, а и като поведение. А медалите са просто една подробност, те са като студения душ след тежка тренировка.“

 Знам, че е така, но как да не заговоря за медали… първият златен идва през 2012, две години след създаването на клуба, печели го Александър Георгиев в ММА състезание. А преди това, през 2011г. същия Александър Георгиев става втори на първото състезание за клуба по ММА заедно с Едуард Петров. От там нататък следва огромен възход и множество престижни места в национални и международни турнири по ММА, Граплинг и жиу-жицу. А златните медали, които състезателите на Цоков са спечелили, бих измервал по-скоро в килограми, отколкото като брой… Тук идва големия въпрос, как от едни обикновени момчета, Николай изгражда тунинговани робокопи, които излизат и побеждават наред. Тайната му не се крие толкова в изморителните и системни тренировки, колкото във философията му на работа- „ Аз съм човек на крайностите, държа нещата изкъсо. Състезателите ми са спортисти и трябва да се държат като такива, а не като обикновени хулигани.  Един треньор трябва да е педагог. Трябва да знае кога да вика, кога да говори и кога да седне и да обяснява. Момчетата са влезли в залата, знаят кой е треньора и че трябва да го слушат. Въпросът е да разберат, защо трябва да го слушат. Ние сме едно семейство, дали побеждаваме или губим, важно е да се приберем вкъщи като такова!“

 От началото на годината състезателите на Николай Цоков са взели 7 медала в състезанието по ММА и Граплинг- ADCC в Горна Оряховица, 6 медала от международния турнир BJJ Nis Open в Ниш(Сърбия), 2 златни медала на турнира по Граплинг в столичната зала „Арена Армеец“ и 2 златни медала по ММА на провелото се във Враца състезание. А още отсега се подготвят за Европейско първенство в Лисабон през 2016, което е със статут „open”, което означава, че могат да участват отбори от цял свят. Успехите на клуба са много, но всичко изисква много средства- „ Всички разходи поемам аз- купих зала, оборудвах я. Със собствени средства я поддържам, плащам пътни, застраховки, понякога и такси за участие, налагало ми се дори и хотела да плащам сам. Не всеки път състезателите ми имат възможност да си плащат сами разходите, свързани със състезанието. Тук е мястото да благодаря на родителите, които са влизали винаги в положение на децата си и са помагали всеки път. Досега единствено ни е помагала Община Монтана в лицето на Златко Живков, като с тази помощ сме покривали една малка част от разходите по отбора, но сме благодарни, че не са ни забравяли  никога досега. Бих се радвал, ако има доброжелатели с възможности, които да помагат.“

 Николай не прави нищо от това за пари. На практика, той го прави, защото обича спорта. Болна тема му е, че в днешно време спорта се е превърнал в бизнес- „ Хората искат, като теглят чертата накрая, да са на печалба. Преди имаше 2 десетки за „Спортист на годината“ на България, една за жени, една за мъже. И много европейски и световни шампиони не успяваха да попаднат там. Сега няма такова нещо, хората мислят за парите, а не за спорта. За мен, парите са необходимост, но до такава степен, че да мога да издържам отбора.“

 Докато си говорех с Николай Цоков, забелязах татуса му „Faith and Fight” и нямаше как да не му задам въпроса, какво е общото между спорта и живота. Отговорът му никога няма да забравя- „ На човек цял живот му се налага да се бори за нещо, много хора не го осъзнават това и затова се отказват. Всеки ден се сблъскваш с трудности. Хората мрънкат за дребни неща. Аз съм се сблъсквал с много сериозни неща и това ме е научило винаги да гледам от позитивната страна и винаги да си вадя поука.“

 Разговорът ни продължаваше с часове. Отдавна бях смачкал листчето, на което си бях записал въпросите, отдавна изобщо не мислех за въпросите, които исках да задам на този човек. Отдавна, вече си бях спрял диктофона.  Отдавана вече пиша тази статия, изгубил представа за времето и продължавам да научавам нови неща за себе си и живота. И тук ще спра! Ей така, изведнъж. Така, както Николай изведнъж спря да говори, не защото нямаше какво да каже, а защото не трябваше да ми поднася цялата си мъдрост наготово. Наречете ме егоист, но и аз ще оставя някои неща, които този човек ми каза, само за себе си. Защото не трябва да ви поднасям цялата му мъдрост, ей така, наготово…
                                                                                                              Борислав ОРЛИНОВ

 

Абе смешен си, ама не се обиждай. Причината е че не си виждал истински спорт. Кажи, тия дето са взели медалите по граплинг, на кои категории са?

На последното състезание по граплинг, което не съм отразил тук, провело се в Княжавец-Сърбия, Леонид Тодоров стана втори в абсолятна категория и втори в категория до 70кг, при положение, че е едва 16 годишен. И не, не се обиждам, поинтересувай се малко и тогава коментирай. "Истински" спорт съм виждал и съм играл на професионално ниво, не съди толкова първосигнално за хората.

Къде е залата по граплинг в Монтана?



Правилно ли разбрах, че 16 годишен и седемдесеткилограмов борец е станал втори в абсолютната категория при мъжете?



А къде по-точно си виждал и тренирал истински спорт? В България няма такъв от двадесет години. Преди имаше - но само в спортните училища, центрланите клубове и националните отбори. Нивото на борбата и в Михайловград тогава е било по-добро от това сега. Не знам обаче Монтана да е имала осемдесетте години медал по борба на републиканско. Монтански борци може да са печелили медали от републикански обаче са минали през спортни училища. Има само един дето може би е изключение. Или поне аз само за него знам. Вероятно нямам пълна информация. А след деветдесет и пета вече няма значение, дали Монтана е взела медал от републиканско, защото в България, нивото на борбата вече е паднало.

Да, правилно си разбрал, че 16 годишен е станал втори в абсолютна категория за мъже. В Монтана има зала по граплинг, клубът, в който се тренира граплинг,мма, жиу-жицу и джудо се казва СК "Бойни спортове- Монтана", създаден е през 2010 година, ако ти представлява интерес поинтересувай се. А като казвам, че съм виждал "истински" спорт, наистина нямам предвид България.

Искаш да кажеш, че състезанието е било много слабо. И по-точно ще ти обясня, колко слабо. Най-добрите седемдесеткилограмови борци на 16 години, не могат да надвият най-добрите 16 годишни в тежка категория. Ако ще да ги заплашат със смърт, чрез обесване, не могат и това е. Даже не могат да надвият най-добрите деветдесеткилограмови. Но могат да бият някой от по-средните борци в тежка категория при 16-годишните.
А пък най-добрите 16-годишни от тежка категория, не могат да надвият най-добрите мъже от тежка. И посмъртно не могат. Даже най-добрите осемнадесетгодишни от тежка, не могат да бият най-добрите мъже в тежка. Борбата си е такъв спорт, че младежите, поне на времето бяха до 22 години. Смятай сега сам, колко слабо е било това състезание, щом някакъв 16 годишен е бил мъжете на тежка.



Можеше да кажеш направо, къде се намира, аз ако тръгна да разпитвам, знам че ще го намеря.



Значи пак не си виждал. Защото нашата школа беше най-добрата в света.

Сигурно, когато "нашата" школа е била най-добрата не съм бил и роден. Що се отнася за бойните спортове не мога да говоря, че съм виждал прословутия "истински" спорт, защото нямам база за сравнение. Но и ти не може да говориш за СК "Бойни спортове-Монтана", тъй като не си гледал нито едно от момчетата, а аз съм!

Ще ги видим на Европейското в Лисабон догодина, пък тогава пак ще говорим.

ОК, ще се прежаля да ги гледам, ако ми пуснеш някой клип. Обаче предварително знам какво ще видя.

Под "европейско", да не би да разбираш, когато по дваесе човека от всяка държава са се организирали по интернет да си направят едно състезание, като го кръстят евопейско. Де ми обясни, кой щеше да го пусне отбора на Монтана (особено целия) да припари до европейско, освен като зрител, навремето, когато първо трябваше да станеш окръжен шампион, после републикански, и чак след това треньорът на нацоилналния може да започне да мисли, дали да те пусне на европейско. Ти имаш ли и бегла представа, колко кила на ден свалят на тренировка борците; пърдон - бойните спортове. Те ти база за сравнение, дето казваш, че я нямаш.

Под "Европейско" имам предвид баш "Европейско". Състезанието е по жиу-жицу със статут на "open", предполагам знаеш какво означава това. Няма да участват всички състезатели, а само трима, ама достатъчно като за 6000 състезатели от цял свят. Единствената школа в Северозападна България по жиу-жицу е в Монтана, не че нашите състезатели не бият другите наред де. Ти явно си от лагера на борците, няма лошо.

6000 състезатели от цял свят? От Европа сигурно искаше да кажеш? Бая са. Един месец ли ще трае състезанието? И то при един единствен клуб в северозападна България. А ако имаше четиридесет клуба само от северозападна България? Плюс още 120 в останалата България? Тва иде некъде към 160. По десет човека в десет категории - 1600 само от България. Русия е над двайсе пъти по-многобройна - те ти още 40 000. От останалата Европа требва да има поне още три пъти по толкова. Това прави общо към двеста хиляди. Демек, ако имаше истински спорт, от тоя дето аз съм го виждал, с много клубове и така нататък, състезанието (със статут оупън, ха-ха) щеше да бъде бая големшко. Некъде към година. Ама добре че нема истински спорт и всеки може да си ходи на истинско европейско със статут оупън.

По всичко личи, че мога и да смятам, понеже съм от лагера на борците.

Доколкото разбирам, не схващаш, какво и защо ти казвам. Тия дето тренират граплинг и жиужицу също са борци. Има различни видове борба - джудото и самбото също са видове борба. Аз имах предвид, че при истинските тренировки, от които се раждат истински шампиони, дето не ходят на състезания оупън, борците от различните видове борба свалят по маса кила всеки ден на тренировка.
И ти точно тоя филм не си го виждал. Не си го виждал и в днешната борба в България, щото вече го няма. И в спортните училища вече го няма. Остави другото, ама ти не си ги виждал и днешните как тренират.
И затва не знаеш, че 16 годишен седемдесет килограмов борец, може само да сънува, че бие на борба некой като Александър Томов или като Никола Динев. Треньора ти, дето викаш че бил много добър не ти ли ги обясни тия работи?

Това е най-непродуктивния спор, в който съм участвал. Ти оспорваш факти. Разбирам за някои неща да не си съгласен с мнението ми, но да не си съгласен изнесени факти... аз спирам с този спор тук...

Няма такова нещо. Аз се съгласявам с фактите, които изнасяш. И след това ти ги разтълкувах. Освен това пак ти припомням, какво ти предложих. Дай малко видео!

Нямаш ли видео, бе пич? Не мога да повярвам, че във времената когато всички се снимат и татуират (такива ли са фактите?), тези звезди не са снимали звездния си миг.
Нали искаш, да направиш реклама на клуба и на треньора - давай, какъв ти е проблема. Може даже и аз да се зарибя и да ида да видя, Леонид, дали ще ме надвие на граплинг.